Вкусът на Октомври

Тя замислено гледа света
през прозореца на тъгата.
Долу - малки човеци вървят
през мечти, чудеса и вятър.
Тя е някъде. Никъде. Тук.
И се търси все още сред себе си.
На стрехата самотен капчук
ѝ напомня, че вече е есен.
Колко много обича дъжда...
А прозорецът сочи нагоре.
Долу малки човеци вървят
през мъгли, листопад и умора.

Краят (на лятото)

Моят август си тръгва със спокойни очи -
две морета по изгрев с песъчинки от злато.
Осъзнал е, че вече съвсем не болиш
нито в мислите, нито в душата ми.
Излекувал е всичката бистра тъга
дето носех във себе си цяло столетие
и ми маха за сбогом. После влиза в дъжда,
а септември целува небето.
И Светът се завърта. Като малко момиче
с нежно-синя пола на волани.
Някой все си отива. Някой все пак обича.
Някой някога все ще остане...